What do you think?
Rate this book
18% Gray
Distraught over the sudden disappearance of his wife Stella, Zack tries to drown his grief in Tijuana, where he encounters a violent scene, and trying to save a stranger's life, he nearly loses his own. He manages to escape in his assailants’ van and makes it back to the US, only to find a bag of marijuana in it.
Using this as an impetus to change his life, Zack sets off for New York with the weed and a vintage Nikon. Through the lens of the old camera, he starts rediscovering himself by photographing an America we rarely see. His journey unleashes a series of erratic, hilarious, and life-threatening events interspersed with flashbacks to his relationship with Stella and life in Eastern Europe at the end of the 1980s.
A suspenseful, darkly funny love story, 18% Gray won both the Bulgarian Novel of the Year Award and the Flower of the Readers Award when it was first published in 2008.
Using this as an impetus to change his life, Zack sets off for New York with the weed and a vintage Nikon. Through the lens of the old camera, he starts rediscovering himself by photographing an America we rarely see. His journey unleashes a series of erratic, hilarious, and life-threatening events interspersed with flashbacks to his relationship with Stella and life in Eastern Europe at the end of the 1980s.
A suspenseful, darkly funny love story, 18% Gray won both the Bulgarian Novel of the Year Award and the Flower of the Readers Award when it was first published in 2008.
264 pages, Paperback
First published January 1, 2008
About the author
Zachary Karabashliev
18 books782 followersZachary Karabashliev is a novelist, playwright and a screenwriter.
His latest novel WOUND(РАНА) was published 10.23.2023.
His debut novel 18% GRAY(18% СИВО) was published in 2008, became a bestselling title in Bulgaria, and was later published in the United States, France, Poland, Slovakia, Serbia, Croatia, and other countries. It won the prestigious Novel of the Year Award in Bulgaria, and was filmed in 2020 as an international co-production.
His novel HAVRA (ХАВРА, meaning something like Heath or Wastelands) came out in 2017 and was awarded the two most prestigious national literary Awards - Novel of the Year 2017, and H.G. Danov.
His short stories included in the collections A BRIEF HISTORY OF THE AIRPLANE and SIMMETRY have been translated and published in many languages. His METASTASIS was published in the collection Best European Short Stories by Dalkey Archive Press in 2018.
His stage plays have been produced on stage in Bulgaria and US (La Mamma Theatre, New York, 2014, Chicago 2020) winning numerous prestigious awards.
His novel THE TAIL(ОПАШКАТА) was published 2021 аnd was awarded the most prestigious national literary Award - Novel of the Year 2022. А stage play based on the novel, directed by Javor Gardev was produced at Dramatic Theatre "Ivan Radoev", Pleven.
Zachary Karabashliev is the Editor-in-chief of the publishing house Ciela. He lives in Sofia with his family.
His latest novel WOUND(РАНА) was published 10.23.2023.
His debut novel 18% GRAY(18% СИВО) was published in 2008, became a bestselling title in Bulgaria, and was later published in the United States, France, Poland, Slovakia, Serbia, Croatia, and other countries. It won the prestigious Novel of the Year Award in Bulgaria, and was filmed in 2020 as an international co-production.
His novel HAVRA (ХАВРА, meaning something like Heath or Wastelands) came out in 2017 and was awarded the two most prestigious national literary Awards - Novel of the Year 2017, and H.G. Danov.
His short stories included in the collections A BRIEF HISTORY OF THE AIRPLANE and SIMMETRY have been translated and published in many languages. His METASTASIS was published in the collection Best European Short Stories by Dalkey Archive Press in 2018.
His stage plays have been produced on stage in Bulgaria and US (La Mamma Theatre, New York, 2014, Chicago 2020) winning numerous prestigious awards.
His novel THE TAIL(ОПАШКАТА) was published 2021 аnd was awarded the most prestigious national literary Award - Novel of the Year 2022. А stage play based on the novel, directed by Javor Gardev was produced at Dramatic Theatre "Ivan Radoev", Pleven.
Zachary Karabashliev is the Editor-in-chief of the publishing house Ciela. He lives in Sofia with his family.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 280 reviews
February 13, 2013
Това е една от онези книги, които не знам дали съм харесала или не. В началото ми дойдоха в повече всички цинизми и вулгаризми, а от историята с магарето почти бях на път да повърна и да избърша повърнатото с книгата. Все пак, реших да я дочета.
Не харесах Зак, даже откровено си ме дразнеше. Стилът като цяло също не ми допадна. Кратките изречения никога не са ми харесвали. Цинизми имам предостатъчно в ежедневието си, затова не обичам и през свободното си време да чета книги, изпълнени с тях, било то и в комбинация със сарказъм и ирония. Както казва един колега 90% от нещата са гадни – останалите са извращения. На места, четейки книгата, почувствах това в пълна сила; постоянно се чудех защо нещо толкова цинично е направило такъв „бум” на българския пазар. Ами, явно му харесва на читателя, знам ли? На мен със сигурност не ми хареса и постоянно се сещах за нещо, което каза Joshua M. – "I feel people who have dirty mouths, they're not intelligent.”
Да отидем на нещата, които ми харесаха – за пореден път тази година оставам с чувството захубава идея, кофти изпълнение. Хареса ми как е изграден образът на Стела. Тя беше издигната на пиедестал - всички жени в романа бяха в ярък контраст с нея – напълно изпаднали и грозновати – такива, които никога не биха достигнали нейното съвършенство, в очите на Зак.
Имаше реализъм, имаше болка, имаше драма. Това, което ми допадна беше въпросното носталгично бягство на героя от и към България. Хубави бяха и трите пласта в повествованието, хареса ми тази конструкция с вътрешните монолози и кратките диалози.
Романът наистина се чувства и вижда, но на мен не ми легна много на сърце това, което усетих и видях. Предполагаше се, че през сивото, което е обгърнало живота на главния герой, трябшве да прозра нещо „цветно”. Да, ама не. Not my cup of tea. 18% - ми хареса, 82% не ми хареса. Краят беше изкуствен... това La dolce vita, което дойде отникъде ми беше просто съшито колкото да има позитивен финал.
Мисля да пробвам и другата книга на Карабашлиев, която имам, за да видя дали извън морето на вулгарното би ми влязал под кожата.
+ "Щорите в спалнята са плътно спуснати, но денят все пак намира начин да влезе и то с рев - камионът за боклук. Значи е сряда. Значи е осем и петнайсет. Има ли по-шумен шум от шума на камион за боклук в осем и петнайсет?"
+ "Истинските промени са невидими, останалите просто не си заслужават лишенията."
+ "И на двама ни бе омръзнало животът постоянно да предстои."
+ "Дисбаланс е да си нещастен. Дисбаланс е да си щастлив. Балансът е някъде просто да си."
+ "Всяко изречение, което започва с "Любовта е..." не заслужава да бъде доизслушвано."
Не харесах Зак, даже откровено си ме дразнеше. Стилът като цяло също не ми допадна. Кратките изречения никога не са ми харесвали. Цинизми имам предостатъчно в ежедневието си, затова не обичам и през свободното си време да чета книги, изпълнени с тях, било то и в комбинация със сарказъм и ирония. Както казва един колега 90% от нещата са гадни – останалите са извращения. На места, четейки книгата, почувствах това в пълна сила; постоянно се чудех защо нещо толкова цинично е направило такъв „бум” на българския пазар. Ами, явно му харесва на читателя, знам ли? На мен със сигурност не ми хареса и постоянно се сещах за нещо, което каза Joshua M. – "I feel people who have dirty mouths, they're not intelligent.”
Да отидем на нещата, които ми харесаха – за пореден път тази година оставам с чувството захубава идея, кофти изпълнение. Хареса ми как е изграден образът на Стела. Тя беше издигната на пиедестал - всички жени в романа бяха в ярък контраст с нея – напълно изпаднали и грозновати – такива, които никога не биха достигнали нейното съвършенство, в очите на Зак.
Имаше реализъм, имаше болка, имаше драма. Това, което ми допадна беше въпросното носталгично бягство на героя от и към България. Хубави бяха и трите пласта в повествованието, хареса ми тази конструкция с вътрешните монолози и кратките диалози.
Романът наистина се чувства и вижда, но на мен не ми легна много на сърце това, което усетих и видях. Предполагаше се, че през сивото, което е обгърнало живота на главния герой, трябшве да прозра нещо „цветно”. Да, ама не. Not my cup of tea. 18% - ми хареса, 82% не ми хареса. Краят беше изкуствен... това La dolce vita, което дойде отникъде ми беше просто съшито колкото да има позитивен финал.
Мисля да пробвам и другата книга на Карабашлиев, която имам, за да видя дали извън морето на вулгарното би ми влязал под кожата.
+ "Щорите в спалнята са плътно спуснати, но денят все пак намира начин да влезе и то с рев - камионът за боклук. Значи е сряда. Значи е осем и петнайсет. Има ли по-шумен шум от шума на камион за боклук в осем и петнайсет?"
+ "Истинските промени са невидими, останалите просто не си заслужават лишенията."
+ "И на двама ни бе омръзнало животът постоянно да предстои."
+ "Дисбаланс е да си нещастен. Дисбаланс е да си щастлив. Балансът е някъде просто да си."
+ "Всяко изречение, което започва с "Любовта е..." не заслужава да бъде доизслушвано."
March 24, 2021
Знам си аз, че като съм казала, че няма да чета 3ма от преекспонирано прехвалените български автори и ето, че се оказах права. Ама пусто видях я в сторител и си казах айде ще слушам, отделно съпругът ми иска да гледаме филма и речено сторено.
То не бяха тоалетни перипетии, смотани секс сцени, история за един чувал трева и препратки към “любимото” минало на 90-те - скукааа.
Заради финалната развръзка давам 3 звездички и защото Симеон Лютаков чете страхотно.
За протокола - страшно обичам да чета български автори и постоянно апелирам към това. Ама хайде да обърнем внимание на Галин Никифоров! Николай Терзийски! Радостина А.Ангелова, Невена Митрополитска, Антония Апостолова, Йорданка Белева, Виктор Стоянов и още и още!
Не споменавам Камелия Кучер, която е прекрасна, защото тя някак е успяла да грабне публиката.
Не обичам да пиша такъв тип ревюта, но не можах да се въздържа. Книгата е преиздавана 25 пъти...
Разбира се всичко гореописано е само и единствено моето лично и субективно мнение и усещане като читател.
То не бяха тоалетни перипетии, смотани секс сцени, история за един чувал трева и препратки към “любимото” минало на 90-те - скукааа.
Заради финалната развръзка давам 3 звездички и защото Симеон Лютаков чете страхотно.
За протокола - страшно обичам да чета български автори и постоянно апелирам към това. Ама хайде да обърнем внимание на Галин Никифоров! Николай Терзийски! Радостина А.Ангелова, Невена Митрополитска, Антония Апостолова, Йорданка Белева, Виктор Стоянов и още и още!
Не споменавам Камелия Кучер, която е прекрасна, защото тя някак е успяла да грабне публиката.
Не обичам да пиша такъв тип ревюта, но не можах да се въздържа. Книгата е преиздавана 25 пъти...
Разбира се всичко гореописано е само и единствено моето лично и субективно мнение и усещане като читател.
March 4, 2017
Карабашлиев е представителен за настоящото дередже на българската литература. Окичена с лаврите на голям писател, без да е написала и един оригинален ред, заграбила функциите на велик инквизитор, надничаща от самообявили се за арт медии, че дори и от политически такива, поредната родна претенция за надхвърляне на отеснели граници се спъва още на прага в опита си да убеди читателя, че си заслужава да подаде ръка на текста.
Скука, цикличност и по детски олигофреничен патос от трогателни банализми и елементаризми дебне иззад всяка страница, поне докато ти пука да ги забелязваш. Сетне само прелистваш и си мислиш за разни хубави неща, само и само да се отдалечиш от непосилната тухла в ръцете си.
Четох сивотата Карабашлиева успоредно с "Алкохол" на Терзийски. И двете са дъно на литературата по начина, по който аз я усещам. Разликата между двамата е, че към момента - пролетта на 2017 г. - Терзийски изглежда се е взел в ръце след Сиелския нож в гърба и заедно с характерната си самодейна самонадеяна клоунада пише и страхотни стихове и фрагмени. Карабашлиев се занимава с партийна дейност и рекламиране на собствения си неслучен модернизъм.
Тежка й пръст на подобна литература!
Скука, цикличност и по детски олигофреничен патос от трогателни банализми и елементаризми дебне иззад всяка страница, поне докато ти пука да ги забелязваш. Сетне само прелистваш и си мислиш за разни хубави неща, само и само да се отдалечиш от непосилната тухла в ръцете си.
Четох сивотата Карабашлиева успоредно с "Алкохол" на Терзийски. И двете са дъно на литературата по начина, по който аз я усещам. Разликата между двамата е, че към момента - пролетта на 2017 г. - Терзийски изглежда се е взел в ръце след Сиелския нож в гърба и заедно с характерната си самодейна самонадеяна клоунада пише и страхотни стихове и фрагмени. Карабашлиев се занимава с партийна дейност и рекламиране на собствения си неслучен модернизъм.
Тежка й пръст на подобна литература!
March 31, 2009
Наскоро прочетох “18% сиво” на Захари Карабашлиев, след като ми я препоръчаха няколко човека, на които имам доверие що се отнася до книги.
Опредeлено не сгреших. “18% сиво” е първата българска книга от адски дълго време насам, която успява да ме грабне дотолкова, че да я изгълтам за около следобед и част от нощта. Не успях да я оставя, а след това бях като зашлевена сериозно през лицето.
Няма да правя литературни анализи, за мое и за чуждо щастие отдавна се отказах от попрището на езиковед и литературист, но тази книга си заслужава всяка отделена минута.
На места езикът е леко груб, но точно липсата на излишен маниеризъм те кара да вярваш на това, което се случва, колкото и сюжетът да поема по неправдоподобни пътища.
Историята потегля бавно и отегчено, постепенно набира скорост, докато накрая те вкара в нокаут, от който няма опомняне няколко дена. Пътуване в спомени, общи за много от нас, пътуване през себе си, докато цяла Америка минава покрай теб и край, който изобщо не искаш да е там.
Опредeлено не сгреших. “18% сиво” е първата българска книга от адски дълго време насам, която успява да ме грабне дотолкова, че да я изгълтам за около следобед и част от нощта. Не успях да я оставя, а след това бях като зашлевена сериозно през лицето.
Няма да правя литературни анализи, за мое и за чуждо щастие отдавна се отказах от попрището на езиковед и литературист, но тази книга си заслужава всяка отделена минута.
На места езикът е леко груб, но точно липсата на излишен маниеризъм те кара да вярваш на това, което се случва, колкото и сюжетът да поема по неправдоподобни пътища.
Историята потегля бавно и отегчено, постепенно набира скорост, докато накрая те вкара в нокаут, от който няма опомняне няколко дена. Пътуване в спомени, общи за много от нас, пътуване през себе си, докато цяла Америка минава покрай теб и край, който изобщо не искаш да е там.
September 24, 2011
“18% сиво” = 100% удоволствие: http://www.knigolandia.info/2009/11/1...
С възхита ви представям един великолепен роман – “18% сиво” на Захари Карабашлиев. Отдавна не бях попадал на увлекателно четиво, написано на жив, неподправен, неразглезен и недисекциран език, ситуиран в съвременността около нас. Още повече от български автор, а ако добавим, че този роман е и дебют за него, нещата стават сериозни.
С възхита ви представям един великолепен роман – “18% сиво” на Захари Карабашлиев. Отдавна не бях попадал на увлекателно четиво, написано на жив, неподправен, неразглезен и недисекциран език, ситуиран в съвременността около нас. Още повече от български автор, а ако добавим, че този роман е и дебют за него, нещата стават сериозни.
August 7, 2023
Като за дебют става.
Беше ми интересна историята до самия си край.
Моята оценка 3,5*.
Беше ми интересна историята до самия си край.
Моята оценка 3,5*.
August 3, 2020
I found the things I needed to find in the novel. Enough for me to give 3 stars, but not enough to put it next to the books I have rated with 4 and 5 stars.
December 15, 2020
Книга, написана в действие.
Имам подозрението, че още тогава е писана с идеята за филм и е добре, че такъв се реализира, макар и след време. Бях я чел 2-3 г. след като излезе и сега си я припомних с току-що пуснатото аудио. Тогава, а и сега ми направи впечатление формата ѝ - едно константно движение. "Панта рей".
"Истинските промени са невидими" малко ми напомня и на "Невидимите кризи" като 90-тарско послание. Разбира се, стилът и формата са различни.
Авторът опитва да "заснеме" фрагменти от действието. Дори не бих казал твърде фрагментирано. Само колкото да се поддържа темпото. То като цяло градира и книгата се чете за един следобяд. За толкова време се и слуша.
Щеше може би да е интересно Руши да я прочете, но и Симеон Лютак��в си пасва на мястото.
Имам подозрението, че още тогава е писана с идеята за филм и е добре, че такъв се реализира, макар и след време. Бях я чел 2-3 г. след като излезе и сега си я припомних с току-що пуснатото аудио. Тогава, а и сега ми направи впечатление формата ѝ - едно константно движение. "Панта рей".
"Истинските промени са невидими" малко ми напомня и на "Невидимите кризи" като 90-тарско послание. Разбира се, стилът и формата са различни.
Авторът опитва да "заснеме" фрагменти от действието. Дори не бих казал твърде фрагментирано. Само колкото да се поддържа темпото. То като цяло градира и книгата се чете за един следобяд. За толкова време се и слуша.
Щеше може би да е интересно Руши да я прочете, но и Симеон Лютак��в си пасва на мястото.
July 28, 2022
Ах, тази книга! Първата половина по някаква причина много ме изнервяше, а след клозетните премеждия, бях готова да я зарежа и заклеймя. Но нещо се случи след средата. Не знам точно какво - или книгата придоби душа или моята прогледна през цинизмите и кратките накъсани изречения. И така до края. И тъй като не мога да обясня какво точно ми хареса, ще кажа, че ме докосна. За докосвания обяснения не се изискват.
August 12, 2014
Знам, че ще прозвучи преувеличено, но в крайна сметка това е самата истина. Какво да направя :0)))))
Първата ни среща беше съвсем случайна. Топъл, летен ден на 2008-ма. Един съсед и жена му отиват с колата си до Самоков. Тя е брокер и има да гледа някакъв обект в града, той пък просто трябва да я закара. Аз пък нямам какво да правя и тръгвам с тях - ей така. Стигаме, тя хуква по задачите си, ние с комшията обикаляме пазара на Самоков, да търсим разсад за домати (понеже не можело да биел път просто така). Взе си той някакви домати, гледа им листата, едно друго. Аз не им разбирам. Зяпнах в една сергия за вестници и списания. И тогава я видях за пръв път – 18% сиво. Хвана ме корицата, после и заглавието. Пренебрегнах я набързо, понеже (тогава) гледах леко скептично на българските, модерни Автори.
Остана ми обаче в главата.
Нещо си човъркаше.
Преди около месец обаче си я купих, защото и въпреки че. Започнах да чета и се чувствах точно като влюбен. За пръв път си водя записки успоредно докато чета. Оставям я, не мога да я оставя, взимам я, пак я оставям, защото едвам гледам, оставям я все пак, но само с обещанието, че ще имам страници за четене и утре. А на другия ден се разхождам по Варна, вървя след някакво момиче, гледам й светлите дънки, сядаме на маса със стъкло отгоре, а отдолу лъскава покривка, после се качвам на рейс Чавдар, всичко се тресе и си спомням, и мириша. Общо взето правя, това коет�� Авторът е решил. Всичките ми сетива са фул, все едно си се напушил. Ама, това май е по-яко от трева и със сигурност трае по-дълго и е хубаво. За пръв път ме въвличат в книгата, просто ме хващат за яката и ме водят дори на места, на които не искам да стъпвам. Почти всичко ми е толкова познато в тази книга, не само, заради фотографията, а заради музиката, спънките, влюбванията, стоенето сам, стоенето заедно с друг, битовизмите, онова соц време...абе, все едно я е писал най-добрият ми приятел от детството. Толкова...
Ей така ми повлия туй четиво. Лъха на носталгия, на любов, лъха на невъзможна възможност, както и обратното, освен всичко те държи на тръни.
Не я препоръчвам на всеки, дори не зная на кого да я препоръчам, просто трябва да си някакъв определен тип, за да ти хареса.
Ми, освен да разберем дали си такъв тип... :0)))))))))
Първата ни среща беше съвсем случайна. Топъл, летен ден на 2008-ма. Един съсед и жена му отиват с колата си до Самоков. Тя е брокер и има да гледа някакъв обект в града, той пък просто трябва да я закара. Аз пък нямам какво да правя и тръгвам с тях - ей така. Стигаме, тя хуква по задачите си, ние с комшията обикаляме пазара на Самоков, да търсим разсад за домати (понеже не можело да биел път просто така). Взе си той някакви домати, гледа им листата, едно друго. Аз не им разбирам. Зяпнах в една сергия за вестници и списания. И тогава я видях за пръв път – 18% сиво. Хвана ме корицата, после и заглавието. Пренебрегнах я набързо, понеже (тогава) гледах леко скептично на българските, модерни Автори.
Остана ми обаче в главата.
Нещо си човъркаше.
Преди около месец обаче си я купих, защото и въпреки че. Започнах да чета и се чувствах точно като влюбен. За пръв път си водя записки успоредно докато чета. Оставям я, не мога да я оставя, взимам я, пак я оставям, защото едвам гледам, оставям я все пак, но само с обещанието, че ще имам страници за четене и утре. А на другия ден се разхождам по Варна, вървя след някакво момиче, гледам й светлите дънки, сядаме на маса със стъкло отгоре, а отдолу лъскава покривка, после се качвам на рейс Чавдар, всичко се тресе и си спомням, и мириша. Общо взето правя, това коет�� Авторът е решил. Всичките ми сетива са фул, все едно си се напушил. Ама, това май е по-яко от трева и със сигурност трае по-дълго и е хубаво. За пръв път ме въвличат в книгата, просто ме хващат за яката и ме водят дори на места, на които не искам да стъпвам. Почти всичко ми е толкова познато в тази книга, не само, заради фотографията, а заради музиката, спънките, влюбванията, стоенето сам, стоенето заедно с друг, битовизмите, онова соц време...абе, все едно я е писал най-добрият ми приятел от детството. Толкова...
Ей така ми повлия туй четиво. Лъха на носталгия, на любов, лъха на невъзможна възможност, както и обратното, освен всичко те държи на тръни.
Не я препоръчвам на всеки, дори не зная на кого да я препоръчам, просто трябва да си някакъв определен тип, за да ти хареса.
Ми, освен да разберем дали си такъв тип... :0)))))))))
March 4, 2017
Пет години след прочитането на 18% Сиво много детайли вече ми се мъглеят.
Не е така обаче с впечатлението и преживяването ми на книгата, въпреки всичко изчетено оттогава насам.
Ще почна с предисторията. Не бях и чувал заглавието, когато два месеца преди да я прочета отидох на последната секция от международна конференция, организирана от Факултета по славянски филологии в СУ. Секцията беше посветена на най-новата литература през призмата на паметта и идентичността. И до ден днешен след доста други конференции, семинари и четения помня този съботен априлски следобед. Това беше сигурно едно от най-смислените ми академични преживявания, където наистина усетих и осъзнах, че се обогатих от всичко, което чух. Нямаше слаб или безинтересен доклад (с изключение на текста на една женица, по случайност влязъл в тази следобедната сесия от някаква друга секция; мъчеше се да чете Чичовци на Вазов като вид пародия на... Илиада, не знаеше дали се произнася Òмир или Омùр... тотална смърт!). Там чух за Физика на тъгата, например, там слушах и текст за 18% Сиво (не помня дали не се говореше за него/тях и в повече доклади).
Разказах това, понеже мисля, че именно тези четения ми дадоха "инструментариума" (интелектуален, а може би и емоционален), с който погълнах романа. Няма да преразказвам историята (с този елемент в критичните литературни текстове така и не се примирих). Помня, че сякаш пристъпвах с определени задръжки, основно заради представата за претърканата емигрантска емоционалност и патос. Не си спомням нещо от тези опасения да ме беше блъснало в процеса на четене. Удариха ме донякъде определени сцени, които за моя вкус бяха твърде брутални. Още помня колко ми хареса лекотата, с която беше описана емигрантската вселена. Фотографската атмосфера, накъсаността и лусидната размитост между проекциите на паметта и разпадащата се идентичност на фона на тотално отказаната реалност (отказана, понеже не *може* да се приеме) ме плениха доста по това време.
Може би ако прочета романа сега, бих го гледал по по-друг начин. Преди пет години обаче бях във възторг. Фрустриран и леко горчив възторг, но все пак...
Не е така обаче с впечатлението и преживяването ми на книгата, въпреки всичко изчетено оттогава насам.
Ще почна с предисторията. Не бях и чувал заглавието, когато два месеца преди да я прочета отидох на последната секция от международна конференция, организирана от Факултета по славянски филологии в СУ. Секцията беше посветена на най-новата литература през призмата на паметта и идентичността. И до ден днешен след доста други конференции, семинари и четения помня този съботен априлски следобед. Това беше сигурно едно от най-смислените ми академични преживявания, където наистина усетих и осъзнах, че се обогатих от всичко, което чух. Нямаше слаб или безинтересен доклад (с изключение на текста на една женица, по случайност влязъл в тази следобедната сесия от някаква друга секция; мъчеше се да чете Чичовци на Вазов като вид пародия на... Илиада, не знаеше дали се произнася Òмир или Омùр... тотална смърт!). Там чух за Физика на тъгата, например, там слушах и текст за 18% Сиво (не помня дали не се говореше за него/тях и в повече доклади).
Разказах това, понеже мисля, че именно тези четения ми дадоха "инструментариума" (интелектуален, а може би и емоционален), с който погълнах романа. Няма да преразказвам историята (с този елемент в критичните литературни текстове така и не се примирих). Помня, че сякаш пристъпвах с определени задръжки, основно заради представата за претърканата емигрантска емоционалност и патос. Не си спомням нещо от тези опасения да ме беше блъснало в процеса на четене. Удариха ме донякъде определени сцени, които за моя вкус бяха твърде брутални. Още помня колко ми хареса лекотата, с която беше описана емигрантската вселена. Фотографската атмосфера, накъсаността и лусидната размитост между проекциите на паметта и разпадащата се идентичност на фона на тотално отказаната реалност (отказана, понеже не *може* да се приеме) ме плениха доста по това време.
Може би ако прочета романа сега, бих го гледал по по-друг начин. Преди пет години обаче бях във възторг. Фрустриран и леко горчив възторг, но все пак...
January 31, 2013
A Bulgarian best-selling novel with more that 10 editions since 2008, which I wanted to share widely as soon as I read it, is finally translated into English! It is a beautiful love story, an exciting hero’s journey across America and into self-realization, a Quentin-Tarantino-like entertainment, which at times hits you with its deep sensitivity. It is dynamic, fast moving, funny and evocative.
The main character, Zack is a Bulgarian who moves to the USA after the fall of the Berlin wall. The book starts nine days after his wife disappears. Drowning his sorrow in denial and huge amounts of martini, Zack makes a hasty trip to Tijuana and returns from it in a stolen car with a bag of marijuana in the trunk. Half-mad after the loss of his Stella, he leaves his 9 to 5 job and sets on to a journey across America. The crazy adventures on his way are intersected by flashbacks from his past in Bulgaria – his falling in love with Stella in the first years since the fall of communism. Some of these stories are finely stylized notes on politics - pretty honest about the naive hopes of those years. Then the past stories continue to their life in the USA until past and present meet in a powerful twist at the end of the book. In fact every small episode with the people he meets on the way has a twist of its own so you will have a hard time putting it down.
The two lines of narrative now and in the past – both in Bulgaria and in America are completed by a third layer of dialogues between Zack and Stella – no context, no beginning, no end. Dialogue is character, is story, is action.
The title – if you are not a photographer you will be treated to its meaning in one of these floating conversations. The language is straightforward and bold. Some episodes are in your face but the whole book is about facing what we fear. So, be brave and ride along!
The main character, Zack is a Bulgarian who moves to the USA after the fall of the Berlin wall. The book starts nine days after his wife disappears. Drowning his sorrow in denial and huge amounts of martini, Zack makes a hasty trip to Tijuana and returns from it in a stolen car with a bag of marijuana in the trunk. Half-mad after the loss of his Stella, he leaves his 9 to 5 job and sets on to a journey across America. The crazy adventures on his way are intersected by flashbacks from his past in Bulgaria – his falling in love with Stella in the first years since the fall of communism. Some of these stories are finely stylized notes on politics - pretty honest about the naive hopes of those years. Then the past stories continue to their life in the USA until past and present meet in a powerful twist at the end of the book. In fact every small episode with the people he meets on the way has a twist of its own so you will have a hard time putting it down.
The two lines of narrative now and in the past – both in Bulgaria and in America are completed by a third layer of dialogues between Zack and Stella – no context, no beginning, no end. Dialogue is character, is story, is action.
The title – if you are not a photographer you will be treated to its meaning in one of these floating conversations. The language is straightforward and bold. Some episodes are in your face but the whole book is about facing what we fear. So, be brave and ride along!
April 7, 2013
Книга за едно пътуване. Или по друг начин казано - за едно бягство.
От себе си, от действителността, от околните, от болката.
Бягство от нуждата някой да те допълва.
Първоначално четенето на книгата ми тръгна мудно и тегаво. Помислих си "И за това ли беше целия този шум? За това ли в ръцете си държа осмо издание?" Още повече, че си спомням представянето на първото издание на книгата едно време по Канал 1 и още тогава й се канех.
Това обаче беше в първите петдесетина страници - някак криминалността на историята не ме грабна. Но продължавайки героят Зак да ни ми разкрива разказа за обичта си, толкова образно, толкова красиво, толкова изпълнено с живот, някак четенето придоби съвсем друг отенък. Защото наистина се почувствах така сякаш историята бива разказана лично на мен - почувствах трепетите му, страховете му, срама му, че дори и болката му.
"18% сиво" е книга за любов.
Към аналоговата фотография. Към една жена. Към спомените за нея. Но не и към бягството като самоцел.
"18% сиво" ще докосне кандидат-фотографа във вас. Може би дори ще ви накара да грабнете стария фотоапарат и да си купите няколко черно-бели ленти. Да снимате като за последно, да експериментирате, дори знаейки, че никога не ви се е отдавало и в последствие да се откажете. Но да опитате. Само заради плама, с който ви е заредила книгата.
"18% сиво" не е книга за самотници. Не е книга, която ще препрочета скоро.
Но определено се сещам за някого, на когото да я подаря.
18% сиво е термин за отправна точка.
Защото всички имаме нужда от такава - за да живеем, за да обичаме, за да умрем.
Дори и тази отправна точка да се окаже котва.
От себе си, от действителността, от околните, от болката.
Бягство от нуждата някой да те допълва.
Първоначално четенето на книгата ми тръгна мудно и тегаво. Помислих си "И за това ли беше целия този шум? За това ли в ръцете си държа осмо издание?" Още повече, че си спомням представянето на първото издание на книгата едно време по Канал 1 и още тогава й се канех.
Това обаче беше в първите петдесетина страници - някак криминалността на историята не ме грабна. Но продължавайки героят Зак да ни ми разкрива разказа за обичта си, толкова образно, толкова красиво, толкова изпълнено с живот, някак четенето придоби съвсем друг отенък. Защото наистина се почувствах така сякаш историята бива разказана лично на мен - почувствах трепетите му, страховете му, срама му, че дори и болката му.
"18% сиво" е книга за любов.
Към аналоговата фотография. Към една жена. Към спомените за нея. Но не и към бягството като самоцел.
"18% сиво" ще докосне кандидат-фотографа във вас. Може би дори ще ви накара да грабнете стария фотоапарат и да си купите няколко черно-бели ленти. Да снимате като за последно, да експериментирате, дори знаейки, че никога не ви се е отдавало и в последствие да се откажете. Но да опитате. Само заради плама, с който ви е заредила книгата.
"18% сиво" не е книга за самотници. Не е книга, която ще препрочета скоро.
Но определено се сещам за някого, на когото да я подаря.
18% сиво е термин за отправна точка.
Защото всички имаме нужда от такава - за да живеем, за да обичаме, за да умрем.
Дори и тази отправна точка да се окаже котва.
June 18, 2009
Романът разказва история за любов и за едно пътуване. Репортажният разказ е накъсан от ретроспективни връщания назад във времето. Историята има и красив финал. Заради всичко това книгата би трябвало да ми хареса, обаче не... Някак нагласени ми се сториха някои епизоди, някак насилени и декларат��вни ми се струваха терзанията на героя... Не е моята книга това...
December 21, 2012
"Черешата на се купува, глупак с глупак! Черешата е любов! Или я отглеждаш, или я крадеш! Ако си закъсал много, ще похарчиш някой долар, за да си припомниш вкуса и - а НЕ ДА СЕ ТЪПЧЕШ КАТО СВИНЯ!!!"
"Започваш да разбираш, че си истински влюбен, когато искаш да се събуждаш до някого по-силно, отколкото да заспивате заедно."
"Започваш да разбираш, че си истински влюбен, когато искаш да се събуждаш до някого по-силно, отколкото да заспивате заедно."
September 1, 2011
Започнах да чета книгата с предубеждения, по някое време ме увлече....Дочетох я от любопитство. Не успя да ме развълнува, да ме трогне... На моменти цинизмът на автора разваляше удоволствието ми от четенето. Иначе, до някъде интересен разказ за пътя към себе си...като оставим на страна изключително клишираните и неестествени опити за дълбокомислени размисли и страсти, в определени моменти.
August 31, 2013
Описанията му са като фотографии, диалозите са напрегнати, историите малко нагарчат, но така е и в живота :)
July 14, 2021
Пътища в сърцето
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Може би винаги сме ги имали тези мечти. Поколението на пътуващите, онези, които избират посоката и се отправят към своето друго бъдеще. Към земята на мечтите и неограничените възможности. Към Америка. Едва ли този роман е емблема на онова бленувано приключение, но е достатъчно съдържателен, за да отведе читателите си до нужното място. Това е пътуване през призмата на фотографията: заснемаш една действителност и я прокарваш през разтвора на собствената си съдба. Обективът следва всяка стъпка, „втренчва се“ в хилядите образи, сортира впечатления и запълва всичко със съдържание. Див, емоционален и наситен с приключения роман, „18% Сиво“ („Сиела, 2016) преодолява литературните ограничения, успешно се изплъзва от познатите ни структури и говори без заобикалки. Понякога груб, понякога сантиментално романтичен, той има какво да покаже. И го прави директно, без скрупули и литературен грим. Скоро изчезва и мистерията около заглавието. Остава ти само да крачиш със Зак и да се включиш в приключението. Една история за смелост, но и за пречупени илюзии, раними спомени и душевен смут, която преодолява всички граници, за да се превърне в израз на едно състояние.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Може би винаги сме ги имали тези мечти. Поколението на пътуващите, онези, които избират посоката и се отправят към своето друго бъдеще. Към земята на мечтите и неограничените възможности. Към Америка. Едва ли този роман е емблема на онова бленувано приключение, но е достатъчно съдържателен, за да отведе читателите си до нужното място. Това е пътуване през призмата на фотографията: заснемаш една действителност и я прокарваш през разтвора на собствената си съдба. Обективът следва всяка стъпка, „втренчва се“ в хилядите образи, сортира впечатления и запълва всичко със съдържание. Див, емоционален и наситен с приключения роман, „18% Сиво“ („Сиела, 2016) преодолява литературните ограничения, успешно се изплъзва от познатите ни структури и говори без заобикалки. Понякога груб, понякога сантиментално романтичен, той има какво да покаже. И го прави директно, без скрупули и литературен грим. Скоро изчезва и мистерията около заглавието. Остава ти само да крачиш със Зак и да се включиш в приключението. Една история за смелост, но и за пречупени илюзии, раними спомени и душевен смут, която преодолява всички граници, за да се превърне в израз на едно състояние.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
April 11, 2014
Неуспешните опити за мислене на Бай Ганьо - хипстър в Америка.
August 23, 2011
Книга, изпълнена с баналности и тук-там някое добро попадение. Веднага след нея започнах друга книгаи "18-те процента сиво" съвсем избленяха.
July 20, 2015
DISCLAIMER: I am the publisher of the book and thus spent approximately two years reading and editing and working on it. So take my review with a grain of salt, or the understanding that I am deeply invested in this text and know it quite well. Also, I would really appreciate it if you would purchase this book, since it would benefit Open Letter directly.
A fun adventure book about a man who's lost his wife, found a massive bag of marijuana, and decided to fix his life by taking a road trip across American with nothing more than a camera . . .
A fun adventure book about a man who's lost his wife, found a massive bag of marijuana, and decided to fix his life by taking a road trip across American with nothing more than a camera . . .
January 13, 2011
С две думи: интересна и различна! Определено ми допадна и останах приятно изненадан!
September 28, 2012
Да кажем 3.5 звездички.
Хубав разказ, но пак с прекалено много препратки към познати автори...
Хубав разказ, но пак с прекалено много препратки към познати автори...
March 13, 2022
1.5⭐
Може би, ако бях посегнала към тази книга преди 10 години, щеше да ми хареса много повече. Но в момента останах с впечатление за един неособено сполучлив и доста предвидим опит за писане тип Буковски и Бегбеде, нещо което беше модерно преди време, но вече отдавна се изчерпа.
Ако не я слушах като аудиокнига на скорост 2, сигурно нямаше да я довърша. Не ми хареса.
Може би, ако бях посегнала към тази книга преди 10 години, щеше да ми хареса много повече. Но в момента останах с впечатление за един неособено сполучлив и доста предвидим опит за писане тип Буковски и Бегбеде, нещо което беше модерно преди време, но вече отдавна се изчерпа.
Ако не я слушах като аудиокнига на скорост 2, сигурно нямаше да я довърша. Не ми хареса.
May 27, 2009
Да си призная въобще не очаквах да ми хареса, обаче бях приятно изненадана.
Цялото това тръгване отзад напред, точно като идеята на Зак за "обърнатото време", непрестанно появяващата се ретроспекция към момента с фото сесията, която прави на Стела и диалозите между тях (мисля, за героя именно в този миг времето изглежда спряло - само двамата с любимата му имат значение) и естествено непрестанното търсене на себе си през суровата Америка. Не съм убедена, че в началото на своя път героят осъзнава, че търси не начин да продаде "стоката" и да избяга от живота си в Калифорния, а начин да открие негово собствено аз, което му се е наложило да натъпка дълбоко в себе си, след като се е сблъскал с трудния живот в Калифорния. За него това си е просто едно бягство - да се махне далече от празната си вече къща, от мисълта за Стела, от целия задушаващ го свят. И ето как това бягство скоро прераства в търсене...Търсене, запечатано в няколко сурови снимки, направени с любимия му "Никон"...През обектива му всичко прозира в 18% сиво - хората, местата, през които минава, самият живот.
Цялото това тръгване отзад напред, точно като идеята на Зак за "обърнатото време", непрестанно появяващата се ретроспекция към момента с фото сесията, която прави на Стела и диалозите между тях (мисля, за героя именно в този миг времето изглежда спряло - само двамата с любимата му имат значение) и естествено непрестанното търсене на себе си през суровата Америка. Не съм убедена, че в началото на своя път героят осъзнава, че търси не начин да продаде "стоката" и да избяга от живота си в Калифорния, а начин да открие негово собствено аз, което му се е наложило да натъпка дълбоко в себе си, след като се е сблъскал с трудния живот в Калифорния. За него това си е просто едно бягство - да се махне далече от празната си вече къща, от мисълта за Стела, от целия задушаващ го свят. И ето как това бягство скоро прераства в търсене...Търсене, запечатано в няколко сурови снимки, направени с любимия му "Никон"...През обектива му всичко прозира в 18% сиво - хората, местата, през които минава, самият живот.
January 15, 2016
Тази книга ме изпращаше в две крайности - в един момент я харесвах, в друг я мразех. Не ми хареса вулгарния изказ на Зак, цинизмът беше повече, отколкото мога да понеса, отвратиха ме историите с жената в хотела, магарето в Мексико, инцидента в тоалетната и разказа на Шефа за вазата. От друга страна харесвах моментите на дълбок размисъл за смисъла на съществуването на Зак без Стела(даваха ми надежда, че и най-големият кретен има чувства), харесах самата нея, но от време на време и съчувствах в какъв мъж се е влюбила. Като цяло дочетох книгата на сила, но поне финала ме изненада.
February 7, 2013
Не се разбрахме с тази така посредствена любима на народа книга. Една звездичка плюс за добрия ритъм на разказване и за няколкото хубави фотографски (буквално и образно) моменти. Отделно от проблемите, които имах с писането по същество, останах и с много неприятното усещане за липса на редактор - лицето й било "непромокаемо"; нямало за къде да бърза, защото трябвало да е в Ню Йорк "едва след три дни"; "къс студентски филм"; по стените имало "няколко парчета изкуство" и куп други такива.
August 16, 2014
Книгата преодоля две препятствия относително успешно - случи се така, че я четох в превод на френски (такъв екземпляр успях да си набавя от представянето на автора й в Брюксел) и едно начално лично предубеждение ("емигрантски жанр", с огромно извинение). В първото препятствието бе по- скоро преводът, второто - мое, прескочих без затруднение
November 18, 2013
Познания в различни области, фотографска визия и реализъм, неомръзващо действие и интересни обрати. Лека за четене, написана със стил и внимание за ненатрапливост и досадност. С добри попадения на хумор. Живо и автентично. Хареса ми и това, че е писана от българин, че докосва нещо българско в мен, извиква спомени и едва доловима носталгия, което я прави истинска, въпреки измислената история.
May 27, 2014
След тегавите напъни на Георги Господинов да пише повече от това, което измисля (изключвам 'Естествен Роман'), Захари Карабашлиев ми върна удоволствието от модерната българска проза. Лек за четене и в същото време изпълнен с чувственост и тормоз роман с послевкус на Робърт Пърсиг. Страхотен!
Displaying 1 - 30 of 280 reviews